Кладенецът на Мълчанието: Смачкване на най-доброто

Миналата година качих книгата на Владимир Николов (известен като Владимир Свинтила) "Кладенецът на мълчанието" в Читанка. В нея се разказва за един среден комунистически концлагер (не най-кошмарния). Книгата има своите слаби страни, но има и много силни описания на комунистическия начин на живот. Подбрал съм някои от най-добрите и съм ги групирал тематично.


СМАЧКВАНЕ НА НАЙ-ДОБРОТО


Въведоха ме в една килия. На тясна пейка спеше млад човек, който веднага стана и ме посрещна:
— За какво сте тука?
— Май по политически причини.
— Конспирация или какво?
— Четене в библиотеката на „Бритиш Каунсъл“.
Младежът леко подсвирна.
— Съвсем особен случай. Сигурно са го обърнали на шпионаж.
— Именно. Вие за какво сте тук?
— Моята е проста. Аз съм летец-изтребител. Бих се в защитата на София срещу американските самолети. Смятат това за престъпление. Въпреки че ние, изтребителите, не направихме нищо с нашите стари машини. Столицата беше разрушена.
Разказа ми за себе си. Обичал въздушната фотография. Правел албуми със снимки на планински върхове и мъгли. Водел фотодневник. От летището пишел писма на майка си и на годеницата си. Имал слабост и към писмовната литература.
Писмата и албумите му били конфискувани при ареста и сега ги изследвали, за да видят къде какви държавни тайни е предал на врага.
Тия хора идваха наистина буквално от гората и от мечите дупки. За тях правенето на въздушни снимки, писането на писма и колекционирането бяха работа крайно подозрителна. Те са в удивление пред всеки културен факт. Културата държи будно тяхното селско недоверие.
Нашата беседа напредваше. Мине не мине време, двама души се втурват при него посред нощ, изкарват го с един джип в нощното поле и го карат да копае гроба си. Той се усмихва:
— Седем гроба вече изкопах, не зная в кой ще ме сложат. — И такъв един спокоен, с ясносини очи.
— И защо го правят?
— За да им разкрия грандиозните тайни, които стоят в моите въздушни фотографии и в писмата до майка ми и до годеницата.
— Вие какво очаквате?
— Очаквам наистина да ме разстрелят. Те не могат да бъдат убедени, че човек може да пише два пъти седмично на майка си. Селяните пишат в къщи веднъж на три години, през другото време пращат „хабер“.
За селяните той мислеше като мене. Западът е прогресирал много, защото навреме е обуздал своите селяни.
— Наполеон — каза усмихнато — по необходимост е водил тия войни, за да даде на френските селяни някаква дейност. Да бяха останали в родината си, щяха да направят Париж на пепелища. Той разумно ги поведе да изпепеляват чужди градове.
— Не очаквате ли все пак да Ви пуснат?
— Изключено е. Те не пускат никого. В най-добрия случай концлагер. Очаквайте същото за себе си.
(...)
— Всичко е в голото селско насилие — каза той, — как убиваха: за една бразда брат брата убиваше. С вечните селски брадви. Сега размахват брадви над главите ни за по-малко от една бразда, за една въображаема бразда.


***

Надвечер в килията ми вкараха дебел човек, към 50-годишен, с превръзка на едната ръка. Неговата история се оказа проста. Бил часовникар и цял живот доставял резервни части за часовници от Швейцария срещу пощенски марки. Имал стари връзки. Като направили кооперацията, продължил с този маниер на снабдяване, защото нямало никакъв държавен внос. Задържали го за шпионаж.
— Но аз не мога да бъда шпионин — протестираше той, — защото не разбирам от нищо друго, освен от часовници. Обясних им, че това е изключителна грешка: часовникар-шпионин. Отговориха ми, че шпионите най-често се внедрявали като часовникари.
Те му ударили един сериозен бой и му счупили някаква кост на китката. Ръката му беше гипсирана, но отиваше на зле.
Сутринта дойде лекар да го прегледа. Ръката му си отиваше.
Те бяха странни хора, тия лекари, които бяха съюзници на инквизицията. Тогава имаше все още свободна лекарска практика, един лекар можеше да изкарва добре. Защо влизаха в затворите? За да ни лекуват? Прикриваха следите от насилията.
— За една глупост да изгубя ръката си? Че от какво ще живея после? Часовникар не мога да бъда, друг занаят не знам. Ще протягам ръка на улицата.
Протестът му беше напълно оправдан, човешки. След тия мъчения изхвърляха на улицата все по-често инвалиди. Така моята съученичка Жени Карастоянова я бяха изтезавали за едното нищо и се бе парализирала от кръста надолу.
Тя много плака и много се моли на някои общи приятели. Най-сетне един се смили над нея и като напускаше стаята й, остави там една стъкленичка с цианкалий. Така Жени почина — не искаше да живее немощна, парализирана.
На часовникаря също не му провървя — отрязаха му ръката. Срещнах го след години на улицата. „Каква глупост“ — каза той, — насила инвалид. И в името на какво? Като ми ампутираха ръката, не бях годен и за концлагер, та ме освободиха. Сега съм продавач, лош продавач, мъчно опаковам. А бях квалифициран човек“.
Нощта не спах отново и нито за миг не седнах. Часовникаря го изкараха за ампутация на ръката му нейде към полунощ, така че останах отново сам. Мислех върху безсмислието на нашите изтезания, които ставаха все „с предупредителна цел“, по „съветски“ маниер, за устрашение на околните. Напразно, срещу тези „предупреждения“ се издигаше здравият разум на часовникаря. Като го наблюдаваше човек, можеше да види как класическият здрав разум може да бъде и смешен.

***

Стига ни примера с Пастьор.
След френско-пруската война Франция задлъжнява на Прусия с шест милиарда златни франка. Французите виждат пред себе си море от мизерия — те не могат да изплатят тази сума за един век.
Но идват патентите на Пастьор. Чрез тях контрибуциите се изплащат за шест години. С тези пари пък Германия създава своята тежка промишленост. Това е работа на един човек!
Знаех, че върху ни не може да се посегне безнаказано, макар че в редки случаи имаше видима връзка с производството.
Блъскаха ни в затворите, трепеха ни и ни заместваха с „писатели“, „философи“, „професори“ и „академици“ (на типовете, които вадеха от разните дупки в живота, трябваше да се придава „значимост“).
Знаех, че ме унищожават, но знаех и че съм отмъстен. Общественото благоденствие не се осъществява от широкия производител. Авторските права на един естраден певец във валута (валута, която влиза в националната банка) могат да са до няколко милиона долара годишно. Срещу тия милиони се изнася един текст, един запис. За правенето на един филм отива трудът на петдесет души. Но този филм може да играе роля в националната икономика. Най-сетне, един Пикасо за един следобед сътворява картина, която струва петдесет хиляди долара!
Ние, знаех, не сме на тази висота. Но без нас, без нашия труд тия простаци трябваше да изнасят неизброими количества вагони с домати и картофи, за да купят един фотоапарат.
Пунгашите бяха имитатори. От България те щяха да правят Аржентина, да произвеждат и изнасят морета от царевица. Тази икономика съсипа впрочем самата Аржентина.
Пунгашите имаха понятия само от XIX в. Те ще произвеждат стомана №6, ще изнасят руди. Те презират интелектуализирането на труда, те не подозират икономическите типове на страните без ресурси. Те ни унищожават и така секат дървото, на което са седнали.
Знаех, че ще ме унищожат. Но аз изпитвах и диво задоволство. Със смъртта на всеки от нас тяхното собствено положение ставаше все по-безнадеждно. Те не оставяха хора, които утре да ги спасят.

***

Седях в килията си, вече без да бъда тормозен — подготовка за процеса и затвора.
Тук гадовете загубиха интерес към мен. Пращаха им нови жертви. Така че ме изоставиха на началник ареста.
Той се оказа много добро момче. Йовчо пускаше непипнати торбите на мама до мен. Мама ми изпращаше книги. Молиер на френски, „Дон Кихот“ на испански, „Гъливер“ на английски.
Тия книги са критика на цивилизацията и подхождат за затворническо четиво.
Въпреки многото брадати професори и многото катедри, аз не знам да е казано или написано нещо изключително за тях.
„Гъливер“ съдържа една особена социална доктрина. Основното противоречие за Суифт е между духовните нива. Векове след него социалната мисъл търси контрастите в имуществените отношения. Суифт е безапелационен: на арената в бой са дребнавото мислене и духът, човекът и човечетата. И това няма нищо общо с „имуществеността“.

***

Интелигентът е противопоставен на тая система поради самата си природа. Как специалистът да бъде командуван от неспециалист? Тогава унищожават интелигента. Поставят го при такива условия в лагера, че като се върне, първата му работа е да предаде ценната си библиотека за претопяване. Тогава се усмихват доволно: „И на тоя главата му увря“.
Така у нас бе унищожено едно огромно книжовно богатство, трупано поколения — от началото на миналия век. Пострадалите, оглупели, крещяха: „Тия книги ме доведоха до лагера, не искам да ги гледам!“
Имаше такъв случай: един вече бе предал книгите си на претопяване. Беше му останал един двадесеттомен „Ларус“. Седим и гледаме книгите: в зелена кожа със златни надписи.
— Продай ми ги — казвам, — не ги гори.
Той преглъща.
— Не смея — казва плахо, — като им гледам златните надписи, като че виждам пламъци от ада на концлагера.

***

От Кезока, содо-лимонададжията, чух следната елегия:
— Няма вече живот. Кучето на двора, котката върху миндера? Тия нема да го позволят. Овошки, пчели, всичко си отива и не можеш да кажеш защо. Хората намразиха домовете си. Тия, комунистите, никога не са живели, нито ще живеят. Те само се ядат, от сутрин до вечер, помежду си и с другите. Се това си мислят: какво кому да вземат, кого да утепат, кого да пребият. Що за хора са? Откъде се взеха?

***

Възпитателят изнасяше и разни доклади. Беше забранено след докладите да му се задават въпроси.

Един ден тоя тиквеник излезе с ново определение за „кулака“. Кулак не е селянинът, който има много земя, а този, който прави интензивно земеделие: овошки, индустриални култури, пчели, бубарство и т.н.

Когато ме вземат дяволите, нищо не може да ме спре. Аз станах и заявих, че това е лъжа и в партийната документация го няма. Това е теория на застоя и регреса. Вместо интензивно земеделие навсякъде, където е възможно, е налице един пълен упадък и на елементарните житни култури.

Можеха да ме хвърлят в карцер, да възобновят следствието, да ме съдят, да ме разстрелят. Но аз така нажежих залата, че предпочетоха да преглътнат. Ако станеха безредици в лагера и тях можеше да накажат, че са ги предизвикали. Така минах метър.

Навън ме спря един възрастен човек. Оказа се, че е овощар. Заговори поетично:

— Какво знаят за дървото тези хора? Знаят само да му оберат плодовете, да го ограбят. Те не знаят да говорят с него, както говорим ние, овощарите.

От баща си моят овощар наследил „едно голо бърдо“ от двадесетина декара, една земя, която никога не е била обработвана, защото била песъклива.

Мъчително, година след година нашият овощар я превръщал в градина. Мъчително намирал подходящите сортове, правел големи дупки, торял ги, правел сам кладенци, за да напоява дърветата.

От най-бедния селянин станал най-богатият. Не че купил още земя или имоти. Стигала му тази огромна градина от двадесет декара. От пчелите изкарвал по пет тона мед, варял ракия, продавал в града плодове.

Първият, когото подгонили, бил той. Овощарят им казал:

— Аз пък мислех това за социализъм: където има мъртвило — да бликне живот и трудът да преобрази пущинаците...

— Ти не ни разправяй врели-некипели. Хайде у бумбако!

— Животът, който заслужаваше да се живее — каза той, — си отиде. С тия хора нищо не става: нито веселие, нито работа. Те са дошли всеки двор да отровят, всичко да осакатят, всичко да развалят.

Първата работа на новото текезесе била изсичането на неговата градина.

— Но за какво живее човек? Да вика „ура“ на глупаците ли?

Цялата книга можете да намерите тук:
https://chitanka.info/book/8741-kladenetsyt-na-mylchanieto